„- Тангра, ка-ква земя! …
(…)
– Чини ми се, че сънувам, Велизарие…
Тихи и кротки бяха думите, които разменяхме през първата си нощ на юг от Истъра. Все още не бяхме се оборавили от чара на тая приказна земя – подир година на мъчително еднаква безбрежност пред нас сега се раздипляше като чеиз на самовила неизчерпаемо многообразие.
(…)
Бе така омайващо прекрасно, та двамата занемяхме, превърнати в зрение – пиехме с очи хубостта на божия свят.
Минаха дълги мигове преди ханът с усилие да обърне към мене унесен поглед.
– Познавам тази земя – каза той почти несвястно. – Тя е! … Нея съзираше във виденията си Пагане…
(…)
– Какво се навъртате? – попита ни той мнително. – Страшно зли псета има господарят.
– Минаваме, само минаваме – заявих аз примирително. – Отиваме към планината. А на това място как викат?
– Матара – отвърна пазачът, без да снема поглед от оръжието ни.
Из „Предречено от Пагане“ на Вера Мутафчиева
