Етикети Статии с етикети "цитати"

цитати

В едно откровено отворено писмо създателката на „Пипи Дългото чорапче“ разказва за себе си, за книгите си и отговаря на най-често задаваните въпроси към нея… 


astrid-lindgren

„Нека започна от самото начало. Родена съм през ноември 1907 г., в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и съпругата му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше – и все още се нарича Нес. Тя се намира недалеч от градчето Вимербю е южната шведска провинция Смоланд. Къщата е построена през 1411 г. и е била жилище на местния свещеник. Баща ми, обаче, не беше свещеник, а фермер, който бе само наемател.

След мен в старата червена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима – Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В Нес прекарахме щастливо детство като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на училище във Вимербю, което не беше далеч, дори за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз заминах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца – Ларс и Карин. Те постоянно молеха да им разказвам приказки. 

Малката Астрид и семейството й
Малката Астрид и семейството й

И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, много по-рано бях решила да не го правя. Докато ходех на училище, хората често казваха: „Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш.“ Дори ме дразнеха, като ме наричаха „Селма Лагерльоф от Вимербю“. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, макар някъде дълбоко в себе си да бях убедена, че писането може да бъде много забавно. Сега следва въпросът, който ми задават най-често: “Какво ви накара да се захванете с писането?” Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, но ще ви разкажа всичко още веднъж.

Astrid

През 1941 г. моята седемгодишна дъщеря Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото й, тя ме молеше да й разкажа някаква история. Една вечер, крайно изтощена, аз я попитах какво иска да чуе, а тя отговори: „Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче!“ (Беше измислила това име в момента.) Аз дори не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И тъй като името й беше много смешно, самото момиченце също излезе изключително забавно. Пипи стана истински хит за Карин, а по-късно и за приятелите й. Децата ме караха да разказвам за нея отново и отново.

В една снежна вечер през 1944 г. се разхождах в центъра на Стокхолм. Под току-що навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа у дома известно време, докато се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да записвам историите за Пипи (стенографски – все още първо стенографирам книгите си, а стенография знам от практиката си като секретарка).

Астрид, която тук много прилича на Пипи
Астрид, която тук много прилича на Пипи

През май 1944 г., когато Карин беше на десет години, завърших книгата за Пипи Дългото чорапче и й я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като изобщо не вярвах, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за обезпокоителна. Спомням си, че дори завърших писмото си до издателя с думите: „Надявам се, че няма да уведомите социалните служби.“ (Трябва да ме разберете, все пак вече имах две деца и се страхувах, че чиновниците могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява подобни истории!)

Както и очаквах, ръкописът беше отхвърлен, но междувременно аз бях написала още една книга. Вече бях разбрала колко забавно е писането. Новата ми книга се казваше „Брит-Мери изповядва душата си“. Изпратих я на едно стокхолмско издателство, „Рабен и Сьогрен“, което беше обявило конкурс за книги за момичета. И какво мислите – спечелих втора награда! Още смятам, че тази есенна вечер през 1944 г., когато научих за спечелената награда, е най-щастливият миг в живота ми. През следващата година същото издателство обяви нов конкурс за детска книга. Аз участвах с преработения ръкопис на “Пипи” и спечелих първата награда. 

Пипи имаше голям успех, въпреки че много хора я намираха за шокираща и се страхуваха, че децата им ще започнат да й подражават. „Никое нормално дете не може да изяде цяла торта наведнъж!“, писа ми възмутен читател. Той, разбира се, беше прав. Също така е вярно, че никое нормално дете не може да вдигне кон с една ръка.

Астрид и Емил от Льонеберя
Астрид и Емил от Льонеберя

През 1946 г. „Рабен и Сьогрен“ обявиха още един конкурс – този път за детска детективска история. Предложих им „Кале Детектива“, спечелих първата награда, която разделих с още един автор. Това беше последният конкурс, в който участвах, но не бе последната ми книга. Оттогава насам те станаха около 40, плюс безброй рисувани книжки, няколко пиеси и текстове за песни. Работила съм също с радиото, телевизията и филмовата индустрия. От 1946 до 1970 г. оглавявах детската редакция в „Рабен и Сьогрен“.

От 1952 г. съм вдовица. И двете ми деца създадоха семейства. Вече имам седем внуци и петима правнуци. Синът ми почина през лятото на 1986 г.

Книгите ми са преведени на над 50 езика (книгите на Астрид Линдгрен вече са преведени на 76 езика – бел. ред.), но нека да отбележа, че не всички книги са преведени на всичките 50 езика.

Дотук беше лесно да ви разкажа всички тези неща. Много по-трудно ми е с въпроси като: „Какво послание отправяте с книгите си? Какво искате да кажете на децата с героиня като Пипи Дългото чорапче? Как автор на детски книги може да образова младите читатели и да им повлияе? Каква трябва да бъде хубавата детска книга?“ 

Астрид - същата лудетина като Пипи :)
Тази снимка на Астрид Линдгрен е правена, когато е на 80+. Тя седяла на пейка и журналист я питал как гледа на възрастта си. В отговор писателката скочила и се покатерила на близкото дърво – като истински човек, който живее така, както и пише.

За да отговоря на тези въпроси, нека просто кажа, че в книгите ми няма никакви послания – нито в „Пипи“, нито в която и да било друга. Пиша, за да забавлявам детето, което живее в мен и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца. Не мога да дам отговор каква трябва да бъде хубавата детска книга (и защо хората никога не питат каква трябва да бъде хубавата книга за възрастни?). Единственото ми ръководно начало е „достоверност“ (в художествения смисъл на думата). Веднъж ме попитаха: „Защо никога не сте писали за дете на нещастно семейство от крайните квартали?“ Отговорът е: защото пиша само за нещата, които познавам, а не знам какво значи да си дете на нещастно семейство от крайните квартали. Сигурна съм, обаче, че някъде по света има дете, което наистина знае това и което някога ще го опише.

Това, което добре познавам – може би е по-добре да кажа познавах – е животът в малко градче или ферма в Южна Швеция. Затова действието в моите книги се развива на такива места. Пипи Дългото чорапче, детективът Кале Бломквист, Мадикен са от малки градчета. Едва след като прекарах тридесет лета в стокхолмския архипелаг, събрах кураж да напиша книга за островите – „Островът на чайките“. Карлсон на покрива лети из централната част на Стокхолм, която добре познавам, живяла съм там повече от 60 години. Добре, бихте казали вие, а Мио, Братята с лъвски сърца и Роня? Нима е възможно да познавате Земята накрай света, Нангияла или Матисовата гора по-добре, отколкото стокхолмските предградия? Отговорът е да, но откъде ги познавам, е тайна.

Astrid-ung„Вашите собствени деца и внуци ли ви вдъхновиха, за да напишете книгите си?“ е също въпрос, който често ми задават. Искам да кажа следното: никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство.

Както вече казах, не съм си поставяла за цел да образовам някого или да влияя по някакъв начин на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което смея да се надявам, е, че съм допринесла, макар и съвсем малко, моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи. Смятам, че дори книгите, които просто доставят удоволствие, са необходими.

Lindgren-working

Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство.“ За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, значи съм напълно удовлетворена.“ 

Днес (12.11.2016 г. ) светът отбелязва 87 години от рождението на Грейс Кели. Модна икона, една от най-красивите жени на всички времена, тя е сред десетте най-успешни актриси в историята на киното. Животът й е колкото публичен, толкова и потаен, пълен с премълчани истини и тайни, сред които неизяснените обстоятелства около смъртта й.

За папараците принцеса Грейс казва с ирония: „Свободата на пресата изглежда води до това никога да нямам свобода от пресата“. И въпреки че непрестанно е преследвана, снимана и обсъждана, никой не знае и до днес дали наистина е била щастлива.

Нека си припомним някои от най-ярките й размисли за живота…

„Естествената роля на жената е да бъде стълб на семейството.“

„Еманципацията на жените доведе до загуба на тайнствеността и мистерията на жената.“

„За една жена навършването на 40 е мъчение.“

„Не обичам крещенето и караниците, аз просто не умея да се карам.“

„Ядосването не води до решаване на проблема.“

„Не искам да съм омъжена за някой, който се чувства неуспял и се жени за мен само защото печеля повече пари от него.“

„Ако някой започне да ме третира като пейзаж, ще се върна в Ню Йорк.“

„Другите жени гледаха на мен като на съперница. Това ме мъчеше много.“

От брутален циник и пропаднал тип до абсолютен гений и идол на няколко поколения. Няма как да сте се докоснали до личността и творчеството на Чарлз Буковски и да останете безразлични към него. Ние не сме изключение от правилото и това ни дава повод да ви открехнем скърцащата врата към безобразно откровения свят на лошото момче.

Пристрастни сме, да. Но и обективно погледнато, имате какво да научите от стария мръсник на американската литература Чарлз Буковски. Той е поет и писател, който няма да ви спести и най-отблъскващата подробност, без да взима предвид засраменото ви лице. Но ще ви я представи по такъв начин, че да не затваряте възмутено книгата си, а напротив – да искате да се връщате за още. Ще ви накара да пропускате срещи, спирки и сънища, за да попиете следващата му брутална, написана по очарователен начин творба.

o-BUKOWSKI014SJ5-facebook

Известен с афинитета си към пороци и интереса си към покварени хора, Буковски е онзи, който не се страхува да говори тъжни истини. В същото време той е и светлината в дъното на тунела, която ни показва как да прескочим всичко гнило по пътя си и да излезем чисти от дупката, наречена безцелно съществуване. Защото сред многото алкохол, секс и вулгарности се крият уроците, които напудрените романи не ни преподават. И е време да се съгласите, че в живота романтичното, красивото, блаженото и невинното често отстъпват пред несъвършенството, пороците и лудостта.

А тук ви оставяме насаме с Буковски в най-чистия му вид, който говори много повече и от най-добрите анализи, опитващи се да надникнат в противоречивата му душа.

Tanxxx-Bukowski

***

„Ние сме тук, за да пием бира. Ние сме тук, за да убием войната. Ние сме тук, за да се смеем на гадостите и да живеем живота си тъй добре, че смъртта да трепери да ни отнесе.“

***

„Някои хора никога не откачат. Какъв ужасен живот трябва да водят те.“

***

„Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи по света.“

***

„Исках целия свят или нищо.“

***

„Това, което има най-голямо значение, е колко добре ходиш през огъня.“

***

„Трябва да умреш няколко пъти, преди да живееш истински.“

***

„По-добре да направите нещо скучно със стил, отколкото опасно без него.“

***

„Винаги ще се намери нещо, което да разруши живота ни. Зависи само кое или какво ще ни открие първо. Човек винаги е готов да бъде отнесен.“

enhanced-buzz-30877-1376320585-9

***

„Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш, ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш, а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.“

***

„Повечето хора не са готови за смъртта. Тя ги шокира, ужасява ги. По дяволите, изобщо не би трябвало да я има. Аз нося смъртта в левия си джоб. Понякога я изваждам и ѝ говоря: Здрасти, бейби, как си? Кога ще дойдеш за мен? Ще те чакам.“

***

„В първата целувка, в първото чукане имаше драма. Хората бяха по-интересни в началото. После бавно, но сигурно започваха да се проявяват всички недостатъци и лудостта.“

***

„Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор – бяха трупове, които чукат други трупове.“

***

„Проблемът със света е, че интелигентните хора са пълни със съмнения, а глупаците са изпълнени с увереност.“

***

„Ти имаш душата ми, аз притежавам парите ти.“

***

„Какво може да постигне един поет, ако не изпитва болка? Болката е също толкова важна, колкото и пишещата машина.“

***

„Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът.“

***

„Намери това, което обичаш, и го остави да те убие.“

***

„Дори само да живееш, преди да умреш, пак не е лесно.“

Escritores-y-sus-gatos-Charles-Bukowski

***

„Почти всеки се ражда гений, а умира идиот.“

***

„Кога свършва любовта, знаеш ли? Тогава, когато кажеш „свърши“, а в сърцето не почувстваш болка.“

***

„И все пак от време на време ще се сещаш за нея. Вечер, когато нещо ти тежи и искаш да ѝ го разкажеш. Или сутрин, посягайки към телефона, но знаейки, че вече нямаш дори моралното право да ѝ се обадиш. И все пак от време на време ще се нуждаеш от нея – ей така… просто за да помълчите.“

***

„Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.“

***

„Хенри, нещата като че ли наистина нямат значение: останалото е просто нищожно количество болка и пулсиращи пишещи пръсти…“


Автор: Александра Цанкова

Източник: truestory.bg

***

„Страхливият – ще седне на брега, ще шепне колко много ти е верен, Безсилният – ще плаче от тъга, а Истинският – сам ще те намери…“

***

„Така жестоко искам да си моя. Дори от обич мога да те мразя.“

***

„Една жена в легло на друг отива, когато у дома й е студено.“

***

„Искам обич за обич.“

***

„Дано не се забравят стари рани, че има закъснели врагове.“

***

„За вечното са нужни две-три нощи, а за останалото – много дни.“

***

„Сега за миг не те убиват, а искат да умираш цял живот.“

***

„И няма за какво да бъда таен – богат аз само с тебе бях. И може би след време ще узная какво богатство пропилях.“

***

„Куршумът не признава чужда мъка.“

***

„Старея вече. Времето подсеща да се въздържам повече сега. Задържат ли се спорове горещи, полека да отстъпвам. Без тъга. Полека всичко аз намалявам – и виното, и хляба, и солта. Големи крачки вече да не правя, защото си отива младостта… По дяволите късните съвети, по дяволите мъдростта дори! – Предлагам аз отново на сърцето в пожарите от чувства да гори.“


Евтим Евтимов (28.10.1933 – 08.06.2016) е поет, публицист и общественик, автор на повече от 40 книги и над 100 песни, написани в съавторство с големия композитор Точно Русев. Той е един от най-популярните съвременни български поети, дължащ славата си най-вече на любовната лирика, в която следва традициите на Яворов и Дебелянов.