Tags Posts tagged with "поезия"

поезия

0 389

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.

 
Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

 
Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

0 742

СБОГОМ, ЛЯТО

Една жестока ножица със крясък
отхапа злобно моите коси,
разпръсна ги по пода като пясък,
гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба
посърнала, измачкана лежи.
Проскърцва закачалката със злоба,
че черната престилка ú тежи.

Изсъхналия бански аз прибирам
с дъха на сол, на пясък и скали,
морето е горчиво като бира,
че трябва с него да се разделим.

Смирено лунапаркът си отива,
отнася светлини и светъл смях
и морската градина става сива,
по-сива и от вихърния прах.

Довиждане, красиво мое лято,
аз вярвам, че ще бъда с тебе пак.
Днес бързам да се слея с мойто ято,
щастлива пред училищния праг.

1975


580585_517344134991333_461574222_nПетя Дубарова е смятана за един от най-големите таланти в българската поезия. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. За съжаление тя остава завинаги на 17. Родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас, а на 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, се самоубива със сънотворни хапчета. Въпреки своя кратък живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.

0 1064

На днешната (23 юли, 1942 г.) в 11:45 часа преди 74 години състав на Софийския военен съд осъжда на смърт Никола Вапцаров. Тогава той е на 32 години и е издал една-единствена книга със стиховете си – „Моторни песни“ (1940). Присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София.

В същия ден, когато знае, че му остават още само няколко часа живот, Вапцаров пише на стената на килията си едно от най-въздействащите стихотворения в българската литература…

 

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!


14 ч. – 23.07.1942 г.

0 1686

*“Обесването на Васил Левски“ е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в „Песни и стихотворения“. Напечатана е в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски.

 

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.


*Това е първият вариант на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Публикуван е във в. „България“, г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в „Съчинения на Христо Ботйов“ под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

 

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него… Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!