Етикети Статии с етикети "поезия"

поезия

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.

 
Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

 
Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

СБОГОМ, ЛЯТО

Една жестока ножица със крясък
отхапа злобно моите коси,
разпръсна ги по пода като пясък,
гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба
посърнала, измачкана лежи.
Проскърцва закачалката със злоба,
че черната престилка ú тежи.

Изсъхналия бански аз прибирам
с дъха на сол, на пясък и скали,
морето е горчиво като бира,
че трябва с него да се разделим.

Смирено лунапаркът си отива,
отнася светлини и светъл смях
и морската градина става сива,
по-сива и от вихърния прах.

Довиждане, красиво мое лято,
аз вярвам, че ще бъда с тебе пак.
Днес бързам да се слея с мойто ято,
щастлива пред училищния праг.

1975


580585_517344134991333_461574222_nПетя Дубарова е смятана за един от най-големите таланти в българската поезия. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. За съжаление тя остава завинаги на 17. Родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас, а на 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, се самоубива със сънотворни хапчета. Въпреки своя кратък живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.

На днешната (23 юли, 1942 г.) в 11:45 часа преди 74 години състав на Софийския военен съд осъжда на смърт Никола Вапцаров. Тогава той е на 32 години и е издал една-единствена книга със стиховете си – „Моторни песни“ (1940). Присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София.

В същия ден, когато знае, че му остават още само няколко часа живот, Вапцаров пише на стената на килията си едно от най-въздействащите стихотворения в българската литература…

 

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!


14 ч. – 23.07.1942 г.

*“Обесването на Васил Левски“ е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в „Песни и стихотворения“. Напечатана е в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски.

 

ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,

старци се молят богу горещо,

жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръни в полето,

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.


*Това е първият вариант на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Публикуван е във в. „България“, г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в „Съчинения на Христо Ботйов“ под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

 

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

О, Майко моя, родино света!

Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?

Гарване и ти, птицо проклета,

над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня;

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София

вида аз стърчи черно бесило.

И твоят един син, Българио,

виси на него… Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.

Вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз – плач безнадежден!

Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в мъглата;

старци са богу молат горещо,

жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила

твойте тиране скриха в земята!

О, майко моя, родино мила,

плачи за него, кълни съдбата!