Днес все по-рядко ставаме свидетели на истинската Любов. Тази, която трудностите не могат да пречупят. Тази, която остава жива докрай… Ето тази любов живее в сърцата на Дани и Алекс. Дали тяхната история ще има щастлив край обаче, зависи от всички нас…

„Случи се в края на циганското лято през есента в Пловдив. Сърцето на страната ни събра цялата си красота и топлота (28 октомврийски градуса) за нас и нашите приятели. Датата беше единствената свободна в ресторанта, но сега, когато се връщам към този ден си мисля, че ние открихме своя нов път подобно на Колумб – Америка (12-ти октомври). През цялото време любовта си беше стояла там, но беше нужно време да пораснем, за учим, да работим и пътуваме, да се „видим“ и като хората, които сме днес, не само като децата, които бяхме. Прекрасно е, че се случи. Един от най-близките колеги на Алекс ни стана кум. Е, истината е, че още през лятото на 2008 година го поканих да ми стане кум някой ден, когато се шегувахме, че младоженецът все още не е известен. И тъй като огромна част от нашите приятели и колеги на Алекс са професионални музиканти, получи се вълшебна нощ. Видеоператорът не искаше да си тръгне, защото това бил най-добрият оркестър, който някога е чувал.

На следващия ден аз хванах влака за Пирдоп, където ми остават още 4 месеца работа, а той – за Долна Митрополия, където беше командирован за 3 месеца. Бях му подготвила изненада, която му споделих по време на първия сватбен танц – пътешествие в Близкия Изток. Не успяхме да пътуваме, но както каза мой колега: „някой ден, когато остареете и разкажете историята на децата и внуците си – те ще ви изпратят там отново; тогава ще идете, за да празнувате заедно този и още по-хубави поводи.“ Вярвам го.

Преди почти 10 години ни срещна доброволчеството ни в една неправителствена организация, защото макар че живеехме в малък град не се познавахме. От първия миг, в който се запознахме усетихме, че можем да говорим с часове. В рамките на година всеки се срещнахме няколко пъти и говорихме, довършвахме си изреченията, кафето стинеше, дъждът спираше, а ние говорехме ли, говорехме.

Един пролетен ден през 2004 година, когато не всеки имаше още мобилен телефон, видях името му в указателя си и му изпратих SMS С текст: „Днес може би ще вали. Може и да не вали. Кой знае? Но това е прекрасно, нали?“ Тридесет минути по-късно той се появи с думите: „Дойдох да те намеря, защото това е най-милото нещо, което съм чувал наскоро.“ Вечерта се разходихме. Беше ранна пролет, гледахме залеза и той ми разказа, че скоро ще напусне града. Въпреки всичко и двамата бяхме наясно, че искаме да прекараме времето, което му остава тук, заедно.

Точно десет дни по-късно той напусна града. А аз трябваше да остана още една година, за да завърша училище. Последва една година на редки срещи, но ученическата любов не гаснеше. В края ѝ, след 3 седмици заедно в същия град, замина извън страната. Но ученическата любов се разпали. След почти година се завърна в България, премести се в друг град, но аз вече бях студент в София и отново се оказахме „жертви“ на географията. И така 7 години.

Нито за миг обаче нито един от нас не се запита дали любовта си струва, защото и двамата вярваме, че когато срещнеш точния човек, това е усещане, което нищо не може да замени. Веднага след дипломирането ми заживяхме заедно. Шест месеца по-късно заминах да работя за две години в друг град. Миналата пролет, взимайки ме от гарата и прибирайки се вкъщи за уикенда той, в работната си униформа, мръсен, потен, без рози в ръцете, отвори шкафа с чипса и солетите, извади малка кутийка, падна на колене и ме помоли да стана негова съпруга. Започна да пелтечи как си е написал специална реч, не е спал да я мисли, искал да е подари пръстена по специален начин, да е много романтично, но просто не може да издържа повече и да чака деня, за който беше планувал предложението. От изненадата ли, от какво ли помня, че се чух да казвам: „Трябваше да си вземеш душ“ и се усмихнах мило. Наложи се да повтори предложението. :) Днес често се шегуваме как той като един стопроцентов романтик можа да направи толкова неромантично предложение, а аз, като една истинска неромантична лейди го посъветвах любезно да се изкъпе и не изневерих на себе си. :) Смислен разговор – кратък и съдържателен.

От малка вярвах, че сватбеният ден ще е приказка, която ще дизайнирам напълно. Но всъщност сватбеният ден беше приказка, в която той беше „Добрата фея“ – изработи ръчно всяка една покана, подарък или номер на маса, смени 6 ножици с украсителен ръб и 2 пънча*, разгледа 20 вида отблясък на кафявото, докато попадне на подходящия, прекара часове в избора на шрифта; прослушахме десетки песни, посетихме хореограф за първия сватбен танц, отне му 6 месеца изборът на „достойни“ сватбени обувки, с които никога не шофира, за да не ги мачка. Аз, от своя страна избрах за 15 минути първата сватбена рокля, която видях. Открих гримьора си в деня на сватбата и си купих най-практичните обувки, с които да мога да ходя на работа. И не съжалявам. Защото това, което ме направи най-прекрасната булка, беше любовта на човека до мен и нашите близки хора.

Остават ни 4 месеца до мига, когато ще се прибера вкъщи. И имам усещането, че историята сега започва. :)“

За съжаление, ако в приказките финалът на историята е винаги един и същ, в живота изпитанията след сватбата тепърва започват. За Алекс и Дани те се оказват повече от тежки.

Малко след като си казва „Да“ младото семейство разбира, че Александър страда от тежко онкологично заболяване. Борбата с рака продължава близо 2 години, но болестта започва да надделява. Единствената надежда за спасението на Младши сержант Александър Георгиев Иванов са две трансплантации, които могат да се извършат в чужбина. Сумата за лечението обаче е непосилна за семейството – 97 000 Евро.

ТАЗИ ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ МОЖЕ ДА ИМА ЩАСТЛИВ КРАЙ! НЕКА НАПРАВИМ НЕОБХОДИМОТО!

Благотворителната сметка за Александър е:
Обединена българска банка
IBAN BG73 UBBS 80021038429340
BIC UBBS BG SF
Александър Георгиев Иванов
PayPal: alexandarbrass@gmail.com

На страницата „Усмивки за Сашо“ във Фейсбук можете да следите развитието на историята му.

В статията за използвани текст и снимки от tiakazada.com и Фейсбук