ЛИЧНОсти

0 2108

В едно откровено отворено писмо създателката на „Пипи Дългото чорапче“ разказва за себе си, за книгите си и отговаря на най-често задаваните въпроси към нея… 


astrid-lindgren

„Нека започна от самото начало. Родена съм през ноември 1907 г., в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и съпругата му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше – и все още се нарича Нес. Тя се намира недалеч от градчето Вимербю е южната шведска провинция Смоланд. Къщата е построена през 1411 г. и е била жилище на местния свещеник. Баща ми, обаче, не беше свещеник, а фермер, който бе само наемател.

След мен в старата червена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима – Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В Нес прекарахме щастливо детство като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на училище във Вимербю, което не беше далеч, дори за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз заминах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца – Ларс и Карин. Те постоянно молеха да им разказвам приказки. 

Малката Астрид и семейството й
Малката Астрид и семейството й

И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, много по-рано бях решила да не го правя. Докато ходех на училище, хората често казваха: „Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш.“ Дори ме дразнеха, като ме наричаха „Селма Лагерльоф от Вимербю“. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, макар някъде дълбоко в себе си да бях убедена, че писането може да бъде много забавно. Сега следва въпросът, който ми задават най-често: “Какво ви накара да се захванете с писането?” Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, но ще ви разкажа всичко още веднъж.

Astrid

През 1941 г. моята седемгодишна дъщеря Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото й, тя ме молеше да й разкажа някаква история. Една вечер, крайно изтощена, аз я попитах какво иска да чуе, а тя отговори: „Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче!“ (Беше измислила това име в момента.) Аз дори не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И тъй като името й беше много смешно, самото момиченце също излезе изключително забавно. Пипи стана истински хит за Карин, а по-късно и за приятелите й. Децата ме караха да разказвам за нея отново и отново.

В една снежна вечер през 1944 г. се разхождах в центъра на Стокхолм. Под току-що навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа у дома известно време, докато се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да записвам историите за Пипи (стенографски – все още първо стенографирам книгите си, а стенография знам от практиката си като секретарка).

Астрид, която тук много прилича на Пипи
Астрид, която тук много прилича на Пипи

През май 1944 г., когато Карин беше на десет години, завърших книгата за Пипи Дългото чорапче и й я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като изобщо не вярвах, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за обезпокоителна. Спомням си, че дори завърших писмото си до издателя с думите: „Надявам се, че няма да уведомите социалните служби.“ (Трябва да ме разберете, все пак вече имах две деца и се страхувах, че чиновниците могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява подобни истории!)

Както и очаквах, ръкописът беше отхвърлен, но междувременно аз бях написала още една книга. Вече бях разбрала колко забавно е писането. Новата ми книга се казваше „Брит-Мери изповядва душата си“. Изпратих я на едно стокхолмско издателство, „Рабен и Сьогрен“, което беше обявило конкурс за книги за момичета. И какво мислите – спечелих втора награда! Още смятам, че тази есенна вечер през 1944 г., когато научих за спечелената награда, е най-щастливият миг в живота ми. През следващата година същото издателство обяви нов конкурс за детска книга. Аз участвах с преработения ръкопис на “Пипи” и спечелих първата награда. 

Пипи имаше голям успех, въпреки че много хора я намираха за шокираща и се страхуваха, че децата им ще започнат да й подражават. „Никое нормално дете не може да изяде цяла торта наведнъж!“, писа ми възмутен читател. Той, разбира се, беше прав. Също така е вярно, че никое нормално дете не може да вдигне кон с една ръка.

Астрид и Емил от Льонеберя
Астрид и Емил от Льонеберя

През 1946 г. „Рабен и Сьогрен“ обявиха още един конкурс – този път за детска детективска история. Предложих им „Кале Детектива“, спечелих първата награда, която разделих с още един автор. Това беше последният конкурс, в който участвах, но не бе последната ми книга. Оттогава насам те станаха около 40, плюс безброй рисувани книжки, няколко пиеси и текстове за песни. Работила съм също с радиото, телевизията и филмовата индустрия. От 1946 до 1970 г. оглавявах детската редакция в „Рабен и Сьогрен“.

От 1952 г. съм вдовица. И двете ми деца създадоха семейства. Вече имам седем внуци и петима правнуци. Синът ми почина през лятото на 1986 г.

Книгите ми са преведени на над 50 езика (книгите на Астрид Линдгрен вече са преведени на 76 езика – бел. ред.), но нека да отбележа, че не всички книги са преведени на всичките 50 езика.

Дотук беше лесно да ви разкажа всички тези неща. Много по-трудно ми е с въпроси като: „Какво послание отправяте с книгите си? Какво искате да кажете на децата с героиня като Пипи Дългото чорапче? Как автор на детски книги може да образова младите читатели и да им повлияе? Каква трябва да бъде хубавата детска книга?“ 

Астрид - същата лудетина като Пипи :)
Тази снимка на Астрид Линдгрен е правена, когато е на 80+. Тя седяла на пейка и журналист я питал как гледа на възрастта си. В отговор писателката скочила и се покатерила на близкото дърво – като истински човек, който живее така, както и пише.

За да отговоря на тези въпроси, нека просто кажа, че в книгите ми няма никакви послания – нито в „Пипи“, нито в която и да било друга. Пиша, за да забавлявам детето, което живее в мен и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца. Не мога да дам отговор каква трябва да бъде хубавата детска книга (и защо хората никога не питат каква трябва да бъде хубавата книга за възрастни?). Единственото ми ръководно начало е „достоверност“ (в художествения смисъл на думата). Веднъж ме попитаха: „Защо никога не сте писали за дете на нещастно семейство от крайните квартали?“ Отговорът е: защото пиша само за нещата, които познавам, а не знам какво значи да си дете на нещастно семейство от крайните квартали. Сигурна съм, обаче, че някъде по света има дете, което наистина знае това и което някога ще го опише.

Това, което добре познавам – може би е по-добре да кажа познавах – е животът в малко градче или ферма в Южна Швеция. Затова действието в моите книги се развива на такива места. Пипи Дългото чорапче, детективът Кале Бломквист, Мадикен са от малки градчета. Едва след като прекарах тридесет лета в стокхолмския архипелаг, събрах кураж да напиша книга за островите – „Островът на чайките“. Карлсон на покрива лети из централната част на Стокхолм, която добре познавам, живяла съм там повече от 60 години. Добре, бихте казали вие, а Мио, Братята с лъвски сърца и Роня? Нима е възможно да познавате Земята накрай света, Нангияла или Матисовата гора по-добре, отколкото стокхолмските предградия? Отговорът е да, но откъде ги познавам, е тайна.

Astrid-ung„Вашите собствени деца и внуци ли ви вдъхновиха, за да напишете книгите си?“ е също въпрос, който често ми задават. Искам да кажа следното: никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство.

Както вече казах, не съм си поставяла за цел да образовам някого или да влияя по някакъв начин на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което смея да се надявам, е, че съм допринесла, макар и съвсем малко, моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи. Смятам, че дори книгите, които просто доставят удоволствие, са необходими.

Lindgren-working

Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство.“ За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, значи съм напълно удовлетворена.“ 

f8c6cb23241d769873004c89550b91c9„Кралят умря“ пишело на първата страница на Women’s Wear Daily през 1972 г., а име нямало, защото и така за всички било ясно – починал е Кристобал Баленсиага, кралят на кутюра. И ако днес името му не е достатъчно познато или приносът му в модата е неясен, не е нужно да четем енциклопедии – достатъчно е просто да отворим гардероба си. Реглан ръкавите, трапецовидният силует, три четвъртите ръкави, палтата с качулки, силуетите с удължена задна част на полата, полите-балони, роклите с гол гръб, блузите и палтата без яка, роклите-туники, шапките без периферия – това е само част от модното наследство на Кристобал Баленсиага.

Наричали го „дизайнерът на дизайнерите“, защото бил всепризнат в гилдията. Кристиан Диор казвал, че Баленсиага е най-големият майстор. Коко Шанел признавала, че в Париж има само един истински дизайнер на висша мода, който може абсолютно сам да измисли, нарисува, скрои и ушие една рокля от начало докрай, и това е Баленсиага, всички други са просто стилисти. Нищо чудно, че последното публично появяване на дизайнера било на погребението на Шанел.

balenciaga-new-innovative-designs

„Той е аристократ, въплъщаващ най-благородните страни на кутюра.“, казва за него Унгаро. Ученици на Баленсиага са Оскар де ла Рента, Емануел Унгаро, Мила Шон, Пако Рабан и много други дизайнери. Андре Куреж бил обикновен шивач в ателието му, но Баленсиага забелязал таланта му, дал му заем да открие своя модна къща и след това отказал да приеме парите обратно.

BalenciagaArchivesimages-060-347x494

Кристобал Баленсиага Ейзагире се родил през 1895 г. в рибарското селце Гетария. Баща му бил рибар, майка му – шивачка и малкият Кристобал от дете прекарвал много време с нея и се научил да шие съвсем малък. Всяко лято в селцето идвала на почивка маркиза Де Каса Торес и си поръчвала няколко тоалета в местното ателие. Един път Баленсиага, тогава 12-годишен, казал на маркизата, че ако му даде хубав плат, той би могъл да й ушие дрехи, не по-лоши от тези в Мадрид. Или поне така гласи легендата.

0c9d3a1fd0bd4fe7afee8fa2db75dff9

Така или иначе с помощта на маркизата през 1907 г. Баленсиага започнал стаж в най-доброто ателие в Мадрид, а през 1911 г. заминал да се обучава в Париж, отново благодарение на покровителката си. Първото си ателие той отворил през 1917 г. в Сан Себастиян и за няколко години станал толкова известен, че шиел дрехите на кралицата и инфантата.

6fcc29a01b7db6954291ef14a44293e6

Характерно за работата му било използването на по-твърди материи, с които постигал скулптурни силуети. До края на кариерата си Баленсиага се интересувал много от текстил и често лично надзиравал производството на платове за колекциите си. Имал много патенти, например той измислил добавянето на метални нишки в дантелата, така тя ставала по-твърда и податлива на обработка.

13efe2cd42e9b3c55473876c99bf-572x660

През 1931 г. в Испания започнала гражданска война. Баленсиага, дизайнерът на аристокрацията, бързо започнал да губи клиентите си. През 1936 г. се преместил в Париж и открил там своя салон. Макар и далеч от Испания, той завинаги останал повлиян от нея, любимите му цветове били черно и червено, картините на Веласкес и Гоя се виждали в роклите на подиума. За няколко години клиентки на Баленсиага станали всички кралски особи на Европа, като през войната те пътували до Париж, за да си поръчат дрехи.

41dede577affab55d7146c1526b906de

Баленсиага бил на върха на славата си, когато през 1948 г. починал неговият партньор Владзио Завроровски Д’Атанвил. Дизайнерът изпаднал в отчаяние и обмислял да закрие бизнеса си. До края на живота си Баленсиага останал потаен, силно набожен, никога не излизал да се покланя след ревютата си и за цялата си кариера дал само едно интервю.

42b77ac23997689d4083bf887466e46d

През 50-те Баленсиага отново станал най-известният дизайнер на Париж. Независимо от факта, че забранявал пресата да идва на ревютата му, за да не настройва клиентите с мнението си, журналистите нарекли това време „епохата на Баленсиага“ и го величаели като крал на кутюра.

37_cristobal_balenciaga-theredlist

Във всяка представена колекция имало поне три-четири модела, които дизайнерът бил скроил и ушил изцяло сам – и до днес малцина умеят това. Той бил абсолютен педант, всеки детайл от дрехите бил изпипан до съвършенство. Баленсиага следвал собствените си стандарти за красиво без изобщо да го интересува какво е модерно или актуално. Дрехите му стрували по-скъпо от тези на всеки друг парижки дизайнер и нито една клиентка не получавала намаление в ателието му независимо дали си поръчва един или петдесет тоалета – а имало и такива случаи.

През 60-те години модата станала масова и обичайната практика била дизайнерите да продават лицензи за моделите си. Баленсиага отказал да го прави и предпочел да закрие бизнеса си, като живеел от приходите от парфюми. На въпроса защо не остави марката да му носи пари от масово производство отговарял: „Какво повече бих могъл да желая? Имам кола и твърде много къщи“. Верните му клиентки изпаднали в траур – носят се легенди за истерии и плач часове наред, в крайна сметка нямало втори като Баленсиага.

76f7884d03ace5c930ccaf87e707e4cb

Когато четири години след като закрил бизнеса си Баленсиага починал в испанската си вила, една от верните му клиентки казала: „Жените не трябваше да са перфектни, нито дори красиви, за да носят дрехите му. Неговите дрехи ги правеха красиви“. Нима има по-добра епитафия за един дизайнер?

balenciaga-5

Тази година, по повод 100 години от основаването на модната къща, музеят „Виктория и Албърт“ в Лондон организира най-голямата ретроспектива на Баленсиага, сравнима с тази на Макуин преди години. Ако между 27 май 2017 г. и 18 февруари 2018 г. сте в Лондон, не пропускайте!

47e3e22fea548586af83684a78021fa5


82dad07ee4cd6232294caba74880f327


836238b9773d8360054bf2f621d0768e


1468679918-36_dorian_leigh-theredlist


c37e16d85faac749761a7e094cc05bda


2cf5b42c9d394811b48f53932cf86acc


fe49e3681485d3fd2235fb35940db257


Автор: Елица Павлович за momichetataotgrada.com

„Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“

Великият Гетсби

Франсис Скот Фицджералд е само на 21 години, когато среща голямата си любов Зелда Сейър. По това време тя е само на 17 години, танцьорка в кънтри клуб, ужасно млада и още повече красива, а Скот е лейтенант в армията. Искрите между двамата прехвърчат още на първата им среща. Зелда е страшно впечатлена от излъчването му, дори споделя в дневника си, че изглежда сякаш е стъпил във въздуха, а не на пода. Само няколко седмици по-късно двамата се сгодяват.

Бързо обаче възниква първият проблем – парите. Скот работи в рекламна агенция и праща разкази в някои по-малки списания, но определено не може да се каже, че е бил богат. Зелда произлиза от заможна фамилия и въпреки че обича годеника си, не може да се прими с безперспективността на Скот. Парите се оказват по-важни и Зелда разваля годежа. Скот, разбира се, е сринат. Остава му само умението да пише и тъгата от раздялата.

Фицджералд се завръща в родния си дом в Сейнт Пол, като последната му надежда е да напише книга, която да му донесе пари и слава, с които да си върне любимото момиче. Начинанието му е колкото романтично, толкова и трудно. Но въпреки всичко Скот успява – написва книгата „Отсам рая“, която се превръща в най-продаваната книга в САЩ за годината. Като в приказка животът на Скот бързо се подобрява – става безумно богат и известен и печели отново любовта на Зелда. Този път двамата успяват да стигнат до заветното „Да“.

Скот и Зелда стават едни от най-известните хора по това време, присъстват на заглавните страници на списанията и вестниците с неконтролируемата си жажда за живот, алкохол, страст и слава. Лудостта им няма край. По време на медения им месец дори ги гонят  два последователни пъти от два различни хотела заради безобразно пиянство. Зелда се къпе във фонтаните по площадите, двамата се возят на капака на такси – където и да са, Скот и Зелда завихрят невидима енергия, излъчват любов и младост и ги предават на хората около себе си. Двамата се превръщат в икони на джазовата епоха, идваща след края на Първата световна война. Зелда и Скот пътуват из Европа, посещават и Париж, където Фицджералд се среща с Хемингуей. Двамата са най-влиятелните писатели в САЩ след войната. Въпреки че са коренно различни, Хемингуей и Фицджералд стават близки приятели. Хемингуей и Зелда обаче никак не се разбират. Зелда ревнува Скот от Хемингуей, даже обвинява писателите, че имат интимна връзка. Разяреният Фицджералд решава да докаже мъжествеността си по нестандартен начин – като спи с проститутка. Ревността подлудява и без това нестабилната Зелда и тя се хвърля да бие съпруга си. По време на едно парти пък започва да се търкаля по стълбите, гневна от това, че Скот не й обръща внимание, а разговаря с танцьорка.

Скот не е единственият, който си пада по изневерите. Докато Фицджералд пише „Великият Гетсби“ и е обсебен от работата си, Зелда започва да се среща с френския пилот Едуард. Щом разбира за срещите, писателят, навярно уморен от това да се бори за Зелда по романтичния начин, решава проблема съвсем практично, макар и малко деспотично – заключва я в собствената им къща. Това явно върши работа, защото Зелда тутакси забравя за французина. Скот и Зелда са твърде емоционални, страстни и бурни, за да се откажат от взирането един в друг и да заживеят спокойно, с четири собствени и десет осиновени африкански дечица, семейна модна линия и марка парфюми „Фицджералд“.

Двамата се карат, обичат, мразят, ревнуват, изнемогват един без друг и един с друг. Това е любов, в която щастието и нещастието се опъват до двата полюса. Връзката им е болезнена, но те продължават. Егото им е огромно и никой не успява да подчини другия. Любовта на двамата е фатална, но и съзидателна: особено щом става дума за сюжети. Скот написва „Великият Гетсби“, но се колебае за заглавието и Зелда му помага, добавяйки към Гетсби „Великият“. Историята на Гетсби и любимата му Дейзи е почти идентична с тази на писателя и половинката му. Гетсби и Дейзи се разделят, тъй като той не е финансово подсигурен. Гетсби напуска града и решава да натрупа богатство. Без да я вижда цели пет години, той се посвещава на това да изкара достатъчно пари и да спечели любимата си. Славата, която романа придобива, не успява да вкара в релси живота на Скот и Зелда. Постъпва в психиатрия, когато е на 30 години с диагноза шизофрения. Въпреки че се лекува в клиники в Швейцария и Франция, не успява да се възстанови до края на живота си. Фицджералд я използва за прототип в другия си голям роман – „Нежна е нощта“. Здравето му обаче се влошава, пие без мярка и на 40 е типичен алкохолик. Понякога е пиян със седмици, злоупотребява и с наркотици. Получава два поредни инфаркта. В един момент решава да спре водката и твърдия алкохол, но за сметка на това започва да пие по каса бира на ден. Финансовите проблеми го засипват, още повече, че издръжката на Зелда струва скъпо.

Скот работи за кратко в Холивуд, пишейки киносценарии. В последните години двамата се отчуждават – изтощителната им любов, горяща повече от 15 години, утихва. Фицджералд умира от масиран инфаркт на 44, а Зелда умира 4 години по-късно – в болницата, в която е настанена, избухва пожар, в който изгарят 8 жени, една от които е и тя. Скот и Зелда, като името на втория роман на Фицджералд (The beautiful and damned), остават красиви и прокълнати. А под имената им, издълбани в общата надгробна плоча в Роквил, са изписани последните думи от „Великият Гетсби“: „Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото“.


Източник: hashtag-bg.com

Езикът е отражение на човешкия живот. Всичко, което влиза в обсега на човешкото съзнание като понятие, опит, мисъл или чувство, се овещестява в езика, оглежда се, изразява се в него и чрез него… Можем само да съжаляваме, че в съвременния книжовен език има една-едничка дума за обич, а за напиване са над седемнадесет… С колко разточителност и размах на въображението е разнообразено понятието „напиване”, а каква чудовищна пестеливост е проявена към най-трепетното и свято чувство – обичта!

 За „мил” и „драг” има по една дума, а за удряне на плесница – единадесет: ударих, отпердаших, пернах, засуках, извих, извъртях, светнах, отпрах, заших, обърсах му /шамар/ и т.н. Единадесет синонима за едно само, и то насилническо действие, възпроизведено с помощта на сума съскащи и ррр-рикащи звуци… Де да имаше такова разнообразие думата „любов”. И не става дума за физическата любов, за която има тридесет и четири – една от друга по-стряскащи и страшни думи…

Николай Хайтов


Източник: webstage.bg