Още една цигара след страст. Обожавам ги. Никотинът ме изпълва отвътре като глътка чисто опиянение… Опиум? Чувствам се така, все едно съм взела смъртоносна доза опиум. Бях в екстаз, сега съм лека, безметежна, безплътна…

Присъдата е дадена. Влюбена съм, обсебена съм. Той е моят опиум…

Поглеждам го. Спи. А само до преди минути в него гореше такава страст – дива, непреклонна и… нежна. Сега е останала само жерава. И тази лека усмивка на задоволство. Дали сънува нея?

Снощи другият мъж в живота ми – потенциалната ми половинка, ми каза, че ме обича. Той е създаден като по рецепта за идеалния мъж. Толкова е подходящ, толкова е всеотдаен, толкова е представителен… Но не ме пали. Пали ме любовникът ми. Другарчето ми за секс. Този, до когото лежа в момента.

С него сме открити. Казваме си нещата такива, каквито са. Защото не живеем с абсурдната идея, че ще градим бъдеще. Тя тежи. Живеем тук и сега, за мига, за искрата, която пали страстта…

И той ми каза, че обича. Каза ми, че обича друга жена. За него тя е някак тайнствена, леко безразлична, недостъпна…

Но сега до него съм аз. Лежа в леглото му и се питам… Защо природата ни е толкова извратена? И защо превръщаме любовта в извращение? Защо искаме, отчаяно, това, което не можем да имаме? Винаги. Защо се вкопчваме в страстта, като подивели? И защо бягаме от любовта?

Не можем да преодолеем плътта ли? Или любовта ни е скучна?

Аз съм влюбена, обсебена, но не обичам… Поне го осъзнавам. Пак е нещо. Може и да заобичам потенциалната си половинка, но няма да заобичам любовника си. Не искам да го опознавам, да го разбирам, да го приемем… Искам той да си остане моята гореща тръпка. Искам обаче за него аз да съм повече от тръпка. Егоистично е знам. И глупаво, и смешно… Но го искам.

Наречете ме жена. С онова типично пренебрежение. Объркана жена. Но аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо. Особено емоционалният мазохизъм…