Coffee Break

Статията на Гео Милев „Тайната“ е публикувана за първи път през 1922 година в издавания от Николай Райнов вестник „Анхира“. Изразените в нея възгледи за еволюцията на човечеството са удивително съзвучни с философията на Константин Циолковски, Владимир Вернадски и други философи космополисти.


ТАЙНАТА

(Окултни съждения на един непосветен в окултизма)

Оня, който съзерцава историята на човечеството и дири да долови смисъл, цел и идеал в тая история, може да конкретизира ясно и положително пред погледа си линията на едно непрестанно развитие. Непрестанно и последователно развитие на външния, физическия човек, от което пък произлиза едно духовно развитие на човешката общност – на цялото човечество. Следователно: едно биологическо развитие – усъвършенстване – на външния и на вътрешния човек.

Процеса на това усъвършенстване наричаме история на човечеството. Историята не е хроника на войни, битки и дати. Всеки вид човешка дейност – безразлично: зло или добро – е усилие по пътя към едно предопределено съвършенство.

* * *

Човешката история почва от изгонването из рая. Раят е тайната, която Адам остави зад гърба си и която – още в първия ден – застана внезапно пред него: Идеала.

Адам – първия човек на библията – е първичната клетка на биологията. Адам в Рая – създаден от Бога по образ и подобие Божие – бе безплътен дух, бе духа Божи, Дух Святи; неговото изгонване от „рая“ – това бе овеществяването на духа.

Света не е създаден в седем дни преди Адам да бъде изгонен от рая. Изгонването от рая – това е създаването на Света: овеществяването на Адама – на Бога – на Духа.

Бог скри себе си во форми от вещество. Адам – образ и подобие на Бога – бе вещество. Твърдо, непрозрачно. Адам бе камък. Оттук започва историята на човечеството.

* * *

Линията на човешката история до днес е едно дълго, непрестанно развитие на камъка, на веществото – до това, що днес наричаме Човек.

Първия човек бе абсолютно вещество: вещество, което бе втвърден дух. В това вещество имаше един жизнен трепет, движение – нека кажем: инстинкт. Сили на действие и на противодействие во веществото. Плазмата в първичната клетка. Елемента Дух.

Елемента Дух в първия веществен човек е в борба с неговата вещественост, ломи веществото и търси изход. Непрестанно, до днес и в бъдеще.

Линията на човешката история е една борба на Духа с Веществото, ред победи на Духа над Веществото. Оня, който съзерцава историята на човечеството, вижда, че тя – от първия ден до днес – е едно бавно, но непрестанно одухотворяване на веществото.

Биологическото изследване ни сочи постепенното усъвършенстване на видовете: преди всичко – усъвършенстване на човека. физиката на днешния човек не е тази на първобитния човек – някогашния брат на звяра. Веществото на човешкото тяло е облагородено, изфинено. Вместо абсолютната вещественост на първия човек – един звяр без интелект – днес виждаме телесна вещественост тънка, чувствителна; редом с това – и присъствието у човека на по-духовни стремежи и намаляване на чисто животинските, веществени стремежи. Виждаме, че у човека днес е развит в широки размери първичния нищожен елемент дух. Тялото се изтънчава, отслабва – засилва се, увеличава се духът. Дали би било хипотеза, ако кажем, че духът расте за сметка на тялото?

Mens sana in corpore sano не е мъдрост, а абсурд. Здравият дух е невъзможен в здраво тяло. Дух и тяло са в противоречие. Са в борба. Досегашната история на човечеството ни показва, че постоянно е побеждавал духът. Досегашната история на човечеството е одухотворяване на веществото. Усъвършенстването, изфинването на веществото е одухотворяване на веществото. Ако предположим, че у първия човек – каменния Адам – е имало 99 процента вещество и само един процент дух, днес веществото у човека е намалено: днес вещество и дух – средно взето – са еднакви. Можем да вярваме – не, заставени сме да вярваме, че в бъдеще духът ще се увеличава все повече и един ден ще бъде 99 процента, а вещество само един процент. Това значи: ще бъдем безплътни. Това е въпрос на далечно бъдеще – но това заключение е логична консеквенция на историкобиологичното наблюдение: постепенното одухотворяване на веществото у човека. Целта на човечеството е одухотворяването на човека. Линията на човешката история свършва в това одухотворяване на човека.

* * *

Дух и вещество са едно. Веществото е овеществен дух. Светът е овеществяване в различни степени на Светия Дух на Всемира.

Духът – Светия Дух – е първичното вещество: философския камък на средновековните алхимици. Това е ефирът на науката. Светът е сгъстяване в различни степени на това първично, безплътно, невеществено вещество.

* * *

Ergo и човека.

Духът е живот, трептение, движение на първичното (невеществено) вещество. Веществото е спиране на това движение.

Движението е сложна хармония. Ergo духът. Всемирната хармония, хармонията на сферите: тя е целта на нашето несъзнателно, непрестанно одухотворяване.

Хармонията е Светия Дух. Бог. Линията на човешката история тръгва от тайната на веществото и свършва – трябва да свърши! – в хармонията на духа, който е днес тайна за нас.

Ergo човека.

Художниците дирят хармонията и постигат части от Мировата хармония на Духа: в звуци, в слово, в багри, во форми. Идеала на изкуството е върховния идеал на човечеството. Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух – на философския камък – на Бога.

Всяко художествено постижение е разгадаване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония.

Изкуството е окултизъм. Окултизмът би трябвало да бъде изкуство.


 В. „Анхира“, брой 7, ноември 1922 г.

0 528

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.

 
Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

 
Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

                     Мила ми Венето, Димитре и Иванке!

         Простете ме, че аз ви не казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са много скъпи за мене!

        Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се моля на приятелите си да те не оставят, и те трябва да те поддържат. Бог ще да ме запази, а ако оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те.

Х р и с т а

17 мая 1876
„Радецки“

(На гърба на писмото, пазено от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал): Това писмо да се предаде на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ. 182

Езикът е отражение на човешкия живот. Всичко, което влиза в обсега на човешкото съзнание като понятие, опит, мисъл или чувство, се овещестява в езика, оглежда се, изразява се в него и чрез него… Можем само да съжаляваме, че в съвременния книжовен език има една-едничка дума за обич, а за напиване са над седемнадесет… С колко разточителност и размах на въображението е разнообразено понятието „напиване”, а каква чудовищна пестеливост е проявена към най-трепетното и свято чувство – обичта!

 За „мил” и „драг” има по една дума, а за удряне на плесница – единадесет: ударих, отпердаших, пернах, засуках, извих, извъртях, светнах, отпрах, заших, обърсах му /шамар/ и т.н. Единадесет синонима за едно само, и то насилническо действие, възпроизведено с помощта на сума съскащи и ррр-рикащи звуци… Де да имаше такова разнообразие думата „любов”. И не става дума за физическата любов, за която има тридесет и четири – една от друга по-стряскащи и страшни думи…

Николай Хайтов


Източник: webstage.bg