Oops! It appears that you have disabled your Javascript. In order for you to see this page as it is meant to appear, we ask that you please re-enable your Javascript!
Authors Posts by INSPIRE ME

INSPIRE ME

251 POSTS 0 COMMENTS

„Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.“

Великият Гетсби

Франсис Скот Фицджералд е само на 21 години, когато среща голямата си любов Зелда Сейър. По това време тя е само на 17 години, танцьорка в кънтри клуб, ужасно млада и още повече красива, а Скот е лейтенант в армията. Искрите между двамата прехвърчат още на първата им среща. Зелда е страшно впечатлена от излъчването му, дори споделя в дневника си, че изглежда сякаш е стъпил във въздуха, а не на пода. Само няколко седмици по-късно двамата се сгодяват.

Бързо обаче възниква първият проблем – парите. Скот работи в рекламна агенция и праща разкази в някои по-малки списания, но определено не може да се каже, че е бил богат. Зелда произлиза от заможна фамилия и въпреки че обича годеника си, не може да се прими с безперспективността на Скот. Парите се оказват по-важни и Зелда разваля годежа. Скот, разбира се, е сринат. Остава му само умението да пише и тъгата от раздялата.

Фицджералд се завръща в родния си дом в Сейнт Пол, като последната му надежда е да напише книга, която да му донесе пари и слава, с които да си върне любимото момиче. Начинанието му е колкото романтично, толкова и трудно. Но въпреки всичко Скот успява – написва книгата „Отсам рая“, която се превръща в най-продаваната книга в САЩ за годината. Като в приказка животът на Скот бързо се подобрява – става безумно богат и известен и печели отново любовта на Зелда. Този път двамата успяват да стигнат до заветното „Да“.

Скот и Зелда стават едни от най-известните хора по това време, присъстват на заглавните страници на списанията и вестниците с неконтролируемата си жажда за живот, алкохол, страст и слава. Лудостта им няма край. По време на медения им месец дори ги гонят  два последователни пъти от два различни хотела заради безобразно пиянство. Зелда се къпе във фонтаните по площадите, двамата се возят на капака на такси – където и да са, Скот и Зелда завихрят невидима енергия, излъчват любов и младост и ги предават на хората около себе си. Двамата се превръщат в икони на джазовата епоха, идваща след края на Първата световна война. Зелда и Скот пътуват из Европа, посещават и Париж, където Фицджералд се среща с Хемингуей. Двамата са най-влиятелните писатели в САЩ след войната. Въпреки че са коренно различни, Хемингуей и Фицджералд стават близки приятели. Хемингуей и Зелда обаче никак не се разбират. Зелда ревнува Скот от Хемингуей, даже обвинява писателите, че имат интимна връзка. Разяреният Фицджералд решава да докаже мъжествеността си по нестандартен начин – като спи с проститутка. Ревността подлудява и без това нестабилната Зелда и тя се хвърля да бие съпруга си. По време на едно парти пък започва да се търкаля по стълбите, гневна от това, че Скот не й обръща внимание, а разговаря с танцьорка.

Скот не е единственият, който си пада по изневерите. Докато Фицджералд пише „Великият Гетсби“ и е обсебен от работата си, Зелда започва да се среща с френския пилот Едуард. Щом разбира за срещите, писателят, навярно уморен от това да се бори за Зелда по романтичния начин, решава проблема съвсем практично, макар и малко деспотично – заключва я в собствената им къща. Това явно върши работа, защото Зелда тутакси забравя за французина. Скот и Зелда са твърде емоционални, страстни и бурни, за да се откажат от взирането един в друг и да заживеят спокойно, с четири собствени и десет осиновени африкански дечица, семейна модна линия и марка парфюми „Фицджералд“.

Двамата се карат, обичат, мразят, ревнуват, изнемогват един без друг и един с друг. Това е любов, в която щастието и нещастието се опъват до двата полюса. Връзката им е болезнена, но те продължават. Егото им е огромно и никой не успява да подчини другия. Любовта на двамата е фатална, но и съзидателна: особено щом става дума за сюжети. Скот написва „Великият Гетсби“, но се колебае за заглавието и Зелда му помага, добавяйки към Гетсби „Великият“. Историята на Гетсби и любимата му Дейзи е почти идентична с тази на писателя и половинката му. Гетсби и Дейзи се разделят, тъй като той не е финансово подсигурен. Гетсби напуска града и решава да натрупа богатство. Без да я вижда цели пет години, той се посвещава на това да изкара достатъчно пари и да спечели любимата си. Славата, която романа придобива, не успява да вкара в релси живота на Скот и Зелда. Постъпва в психиатрия, когато е на 30 години с диагноза шизофрения. Въпреки че се лекува в клиники в Швейцария и Франция, не успява да се възстанови до края на живота си. Фицджералд я използва за прототип в другия си голям роман – „Нежна е нощта“. Здравето му обаче се влошава, пие без мярка и на 40 е типичен алкохолик. Понякога е пиян със седмици, злоупотребява и с наркотици. Получава два поредни инфаркта. В един момент решава да спре водката и твърдия алкохол, но за сметка на това започва да пие по каса бира на ден. Финансовите проблеми го засипват, още повече, че издръжката на Зелда струва скъпо.

Скот работи за кратко в Холивуд, пишейки киносценарии. В последните години двамата се отчуждават – изтощителната им любов, горяща повече от 15 години, утихва. Фицджералд умира от масиран инфаркт на 44, а Зелда умира 4 години по-късно – в болницата, в която е настанена, избухва пожар, в който изгарят 8 жени, една от които е и тя. Скот и Зелда, като името на втория роман на Фицджералд (The beautiful and damned), остават красиви и прокълнати. А под имената им, издълбани в общата надгробна плоча в Роквил, са изписани последните думи от „Великият Гетсби“: „Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото“.


Източник: hashtag-bg.com

Санкт Петербург се нарежда достойно сред най-красивите градове на Европа и света. Освен с историята си, архитектурата и имперското си величие, градът е популярен с Белите си нощи. В този най-красив период в годината дните са най-слънчеви и дълги, а нощта практически не настъпва. Северното географско положение на Петербург и близостта му до арктическия кръг е причината нощите да останат светли, въпреки че слънцето все пак се скрива зад хоризонта.

Градът е известен още като Венеция на Севера заради дворцово подредените си водни пътища. Той успява да избегне сталинисткия архитектурен стил, характерен за ерата на Съветския съюз, а грандиозните останки от царските времена си стоят непокътнати.

Санкт Петербург пленява с бароковите си дворци, нежно боядисаните фасади, широките булеварди, мостовете и извитите канали. В историческия му център се разкриват грандиозни дворци, прелестни музеи и живописни църкви. Зимният дворец, със своите 1057 стаи и 117 стълбища, е само една от шестте великолепни сгради, които оформят Националния музей Ермитаж.

Дворецът е построен в бароков стил по поръчка на царица Елисавета специално за нуждите на имперското семейство през студените месеци на годината. А през 1764 г. Екатерина Велика разпорежда построяването на Ермитажа, където трябва да бъде подредена нейната частна колекция от произведения на изкуството. Днес Санкт-Петербургският Ермитаж е най-големият културно-исторически музей в Русия и един от най-големите в света, с който могат да се сравняват само нюйоркският Метрополитен, парижкият Лувър и Британският музей.

ЕРМИТАЖ

Историята на Санкт Петербург е драматична. В началото на ХVІІІ в. долината на р. Нева в северна Русия е отвоювана от Швеция и е присъединена към територията на Руската империя. През май 1703 г.  руският император Петър I със силата на волята си и визията си за ново начало успява да направи невъзможното – построява град в непристъпните блатисти местности около устието на реката. Този град днес отново носи неговото име – Санкт Петербург.

За официална дата на основаването му е приет 27 май, когато са положени основите на първото здание в града — Петропавловската крепост, която трябва да прикрива с оръдията си двата най-големи ръкава в делтата на реката — Нева и Болшая Невка. Петър I налага на новооснования град изключително стратегическо значение за осигуряването на водния път от Русия към Западна Европа.

През първите десетина години от живота на руския град главната му част се намира на Городской остров (дн. Петроградский остров), където е разположен Гостиният двор, занаятчийски и войнишки поселища и др. По-късно започва застрояването на Адмиралтейския остров, където се намират Зимния и Летния дворец на Петър I с Лятната градина. Тук е и малката къщичка (сега музей), където пребивавал и работил самият цар.

През 1712 г. градът е обявен за столица на Русия, а  през 1717 г. е разработен градоустройственият план на френския архитект Льоблон, който го прави в духа на ренесансовите схеми за „идеалния град”. Основана е Петербургската академия на науките и градът се превръща в един от най-големите научни центрове в Русия.

През тридесетте години на XVIII век руските градостроители Коробов, Земцов и Еропкин създават нов план на Петербург. Освен лъчеобразна и правоъгълна улична мрежа градът получава и система от кръгообразни улици и канали, които още повече обогатява плановата му композиция.

Развива се и културният живот — през 1756 г. е издаден указ за създаването на Александринския театър, а през 1764 г. е основана Императорската художествена академия. Към края на века населението на Санкт Петербург надвишава 200 000 души, в него има над 60 църкви и 15 храма на други вероизповедания. Цялата централна градска част вече е настлана с калдъръм.

През 1876 г. е създаден и орган за местно самоуправление – т.нар. Градска дума, а в  първата половина на ХІХ век завършва оформлението на архитектурните ансамбли на Дворцовия, Сенатския, Александринския и Михайловския площади.  Новият архитектурен план от началото на ХІХ в. е свързан със строежа на нови градски архитектурни ансамбли и с развитието на промишлеността. Построена е и първата железопътна линия между Петербург и Царско село.

Следва непрестанният прогрес и просперитет на града, под непрестанните грижи на руските императори. Четвъртият план на градоустройството в Петербург започва през втората половина на ХІХ в. и завършва с Октомврийската революция.

Към началото на Първата световна война (1914 г.) Санкт Петербург е с над 2 милиона души население, което го прави третия по големина град в Европа след Лондон и Париж. След влизането на Русия във войната, през август 1914 г., името на града е официално променено на Петроград, като руското „-град” заменя немското „- бург”.

В резултат на т.нар. Февруарска революция от 1917 г.  император Николай II абдикира, а Русия е обявена за република и е назначено временно правителство. Вълненията в държавата обаче не стихват и след няколко месеца, на 7 ноември, властта отново е взета с оръжие от болшевиките, които обявяват създаването на Руска съветска република със столица Петроград. Това от своя страна довежда до избухването на Гражданска война в Русия, продължила до 1922 г. В хода на тази война, заради близостта на антиболшевишките армии, новото съветско правителство начело с В. И. Ленин се премества в Москва, а Петроград губи статута си на столица.

На 26 януари 1924 г. Петроград е преименуван на Ленинград.

По време на Втората световна война Ленинград e обкръжен от германците (1944 г.). По заповед на Хитлер градът e бомбардиран постоянно и лишен от хранителни запаси, а близо 900-дневната блокада довежда до смъртта на близо 1 млн души.  Блокадата е пробита и е окончателно свалена на 27 януари 1943 г. По-късно в Ленинград, паралелно с възстановителните, започват интензивни строителни работи. На 15 ноември 1955 г. тържествено е открит Ленинградският метрополитен. През периода на комунистическия режим Ленинград продължава развитието си като един от главните икономически и политически центрове на СССР.

В околностите на Петербург с течение на времето изникват редица дворцови и паркови ансамбли, които по своята композиция и размах се нареждат редом до Версай. През 1990 г. историческият център на града и дворцово-парковите ансамбли в предградията му – Царско село, Петерхоф, Павловск, Стрелна, Гатчина, Ораниенбаум, Ропша, Пулково, Шлиселбург и Кронщат са включени в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

ПЕТЕРХОФ

Много известни личности живеят и творят в Санкт Петербург – Карл Брюлов, Иля Репин, Д.И. Менделеев, Пьотр Илич Чайковски, А.С. Пушкин, Ф.М. Достоевски, А.П. Чехов, Александър Блок, Анна Ахматова, Дмитрий Шостакович и др.


Автор: Мимчил Лазаров (https://issuu.com/momchil_lazarov )

Източник: momichetataotgrada

Книгата Alice in Wonderland с рисунките на Дали се смята за едно от най-необичайните и редки издания на това произведение. Издадена е през 1969 г. в Ню Йорк и съдържа 12 гравюри на Дали, които пресъздават света на Алиса и в които присъства самата тя – една малка фигурка в един чуден свят.

f9791706fc253bd23a0b6aee637615d3


df9f5ab74b2a47e19ffff9b6ec2be8a2


bdf05a83ce8de8986e1c3b21b5fc1f38


b4879281088a50d5cd711d7b5e55f31f


b902edcf4f599d869d1d590c27f6596a


a735c5a1204b6dfe0087c354e29313c3


649b06e56edc55426274c68cd134c161


69ffc117464d1c5e67a88cf1c3476959


16fdf98579a9b542b7d92367c9096199


7f483376fa4bcce0feb3fafc4da74c64

0 412

pjimage-4На 14 февруари (по нов стил) 1902 година в Радомир е роден Светослав Минков – една рядка птица в родната ни литература. Считан за баща на модерната българска фантастика, той бил ексцентрик. Колегите му го смятали за откровен чудак, докато критиката пък често била безпомощна пред текстовете му. Ерудицията му била респектираща. Обичал да пътува. Екзотиката силно го привличала. Обичал хубавите дрехи, скъпите цигари, жените със стил. Въпреки страховете си, бохемския живот го привличал. Бил е журналист, работил е и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, преводач и книговодител.

Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Към края на 1920-те години Минков се преориентира към по-друг тип разкази. Той изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в един по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Тук той следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник…

Нека си припомним един негов култов разказ, разсмивал и натъжавал поколения български читатели!


Колет от Америка

„Преди две години името на полковник Стамат Скаридов попадна в един списък на офицери, които трябваше да напуснат армията, както се казва, по идейни съображения. Съблече той униформата въпреки желанието си и внушителната му фигура просто се стопи в един лошо ушит костюм от груб наряден плат. Скаридов стана обикновен гражданин на републиката и заедно с жена си и дъщеря си започна нов живот в своя стар апартамент от две стаи, кухня и тъжен вестибюл с полуизсъхнал аспарагус на прозореца.

Тогава именно гражданинът Скаридов изпита за пръв път в живота си истинско вълнение от така наречените връзки с чужбина. Той имаше по-голям брат, който бе заминал отдавна в Америка и след хиляди премеждия и несполуки бе успял да стане собственик на скромно ресторантче в Торонто. Когато научи за цивилното преображение на брата си, възпитаният вече в американска благотворителност българин започна да му изпраща редовно колети с дрехи, консерви и всевъзможни други синтетични чудеса. Тия колети озаряваха като ослепителни метеори сивото делнично всекидневие на гражданина Скаридов и хвърляха цялото семейство в панически възторг. Пратките съдържаха наистина стари полуизтрити костюми и рокли, освежени с химическо чистене, евтини обуща и бельо, неразгадаеми консерви, предизвикващи странни вкусови усещания у българина, но Скаридови се кълняха, че такава стока няма никъде другаде по света, носеха с гордост американските дрехи и алчно поглъщаха всички произведения на задокеанската хранителна индустрия. Сам Скаридов захвърли с презрение нарядното си облекло и тръгна из улиците в малко възкъсичък костюм с цвета на пролетно небе, като внезапно оживяла статуя от ясносин порцелан. Както и трябваше да се очаква, колетите от Америка изиграха решителна роля за ориентирането на семейството. Скаридови стигнаха до ликуващото заключение, че само Америка ще спаси света, и от сутрин до вечер пееха хвалебни псалми на западната демокрация.

Неотдавна Скаридови получиха нов колет от Торонто. Събраха се радостно те около пакета, отвориха го нетърпеливо и заизваждаха отвътре познатите тенекиени кутии с чудесно нарисувани надписи, на които бе отпечатано не само съдържанието на кутията, но и количеството на калориите, а на някои по-силни синтетични консерви — дори и броят на конските сили. Тук имаше и калифорнийски лимонов сок, ухаещ на най-чист бензин, и яйчен прах, който се препоръчваше и за пудрене на бебета, и пастьоризирано мляко на прах, от което можеше да се прави и лепило за кърпене на стари галоши, и силно подсладен пастет от гъши дроб, напомнящ мармалад от месо — и какво ли не още. Само една голяма никелирана кутия, по-луксозна от другите, но също тъй добре запечатана, нямаше етикет и човек наистина не можеше да разбере какво лакомство се крие в нея.

Разбира се, тайнствената кутия бе веднага отворена и пред любопитните погледи на озадаченото семейство се откри някакъв сив прах от неизвестен произход. Бащата наплюнчи пръста си, натопи го в загадъчната субстанция, после го облиза и дълго и замислено мляска, за да разбере вкуса му. Най-сетне с непогрешимия си чревоугоднически инстинкт той установи, че това е някакъв нов витамин, още непознат на европейската наука.

— Американците са майстори на витамините, само те могат да открият такова нещо — рече авторитетно Скаридов и тоя път налапа цяла лъжичка от съдържанието на никелираната кутия.

И тъй, полученият нов витамин от Америка зае почетно място върху трапезата на Скаридови. Трябва да признаем, че той наистина беше твърде приятен за ядене и превъзхождаше по вкус всички други американски консерви и деликатеси. Скаридови унищожаваха с ненаситна алчност сивия прах, като не сядаха без него нито на закуска, нито на обед, нито на вечеря. Те го слагаха в чай, в кафе, в супа, в яхния, посипваха го върху макарони, смесваха го с амонячна сода и правеха чудесни сладкиши.

Благодатното въздействие на чудния витамин се почувствува в най-скоро време. Гражданинът Скаридов престана да се оплаква от язвата си в стомаха, съпругата твърдеше, че ишиасът й е минал, а двамата заедно не можеха да се нарадват на дъщеря си Кейт (кръстена Катерина), чийто тен на лицето според тях беше станал благородно матов, като на истинска холивудска кинозвезда.

Щастливото семейство тръбеше наляво и надясно каква велика страна е Америка и канеше у дома си роднини и приятели да опитат необикновения витамин.

За да даде на читателя по-ясна картина за въздействието на вълшебния прах върху гостите, които се точеха у Скаридови, тук авторът ще си позволи да представи следната малка сценка.

Във вестибюла на Скаридови, край дълга разтегателна маса, са насядали десетина мъже и жени — все хора на почетна възраст с повехнала външност.

Скаридов и Кейт забавляват гостите.

Скаридов. Войната, само войната ще ни оправи нас! Каквато водородна бомба са измислили американците, никой не я е и сънувал. На сто километра всичко живо изгаря. Две такива бомби стигат за България!

Първа гостенка (уплашено). Че тогава и ние ще загинем от тая бомба!

Скаридов. Не се плашете. Тя нас няма да засегне. Тя е нагласена да действува само срещу комунистите. Има специален механизъм на опашката си.

Първи гост. Ха да видим сега какво ще правят русите!

Втори гост. Уж и те имали водородна бомба.

Скаридов. Отде ще я имат? В Русия няма водород. Там има само кислород, азот и може би… малко въглен двуокис.

Разтваря се една странична врата и във вестибюла влиза Скаридова с престилка от посребрена материя и с голям поднос, на който са наредени чашки с кафе. В средата на подноса е сложена и никелираната кутия.

Скаридова (приближава се до масата и поднася кафето. Към Кейт). Кейт, дай бисквитите.

Кейт отива при бюфета и поднася стъклена фруктиера с бисквити.

Втора гостенка (като пипа престилката на Скаридова). Ах, каква престилка! И тя ли е от Америка?

Скаридова. Да. Със същия колет я получихме.

Трета гостенка. Вижте й само цвета — същинско сребро.

Втори гост. И тая престилка трябва да е атомна. Аз тъй си представлявам атома — със сребърен цвят.

Скаридов. Не е чудно. На американците всичко им е атомно. Там атомите са просто без пари. (Към гостите.) Моля, заповядайте! Опитайте само да видите какво се казва американски балсам!

Скаридова. Вземете си и от бисквитите! И те са правени със същия витамин.

Гостите пият кафе, пресягат към фруктиерата и си вземат от бисквитите.

Първи гост (като сърба с наслада). Каквото искат да ми разправят, но няма по-гениални хора от американците. Ох, ох, като мехлем ми пада!

Трети гост. И моят баджанак получи наскоро колет от Америка. Ядохме у тях знаменити консерви, знаете, но такова нещо, право да си кажа, нямаше.

Скаридов (развълнувано). Кажете, не усещате ли вкус на малини?

Четвърта гостенка (недочула). Да, вярно, същинска ванилия.

Пета гостенка. Ах, и бисквитите са божествени! (Към Скаридова.) Марче, нали ще ми препишеш рецептата?

Скаридова. Тя, рецептата, е лесна, ами де ще намериш от същия витамин? Тук витаминът е главното, а не яйцата и захарта.

Втора гостенка (с въздишка). Блазя им на американките. С такъв витамин всеки може да се отсрами пред гости. А у нас какво е? Оня ден съм обикаляла цяла сутрин пазара за бакпулвер. Никъде няма бакпулвер, представете си!

Скаридова. То да имаше винаги от тоя витамин, не ми трябва на мене никакъв бакпулвер. Миналата неделя направих кекс за годишнината от сватбата на кумците ни. Нямах бакпулвер, сложих само повечко витамин в тестото. Че като бухна оня ми ти кекс — изскочи цяла педя из формата.

Четвърти гост (любопитно). А бе я дайте да видим как изглежда тоя знаменит витамин.

Скаридов (взема кутията от подноса и я подава на госта). Заповядай!

Четвърти гост. Чудно нещо. На глед — най-обикновен сив прах. Просто да не вярваш, че има такива свойства.

Пета гостенка. Извинете, мога ли да го видя и аз! (Поема кутията и се взира в праха.) Да, сив прах. Малко прилича на пепел.

Никелираната кутия минава от ръка на ръка.

Трети гост (разглежда праха). Виждал съм някъде също такъв ситен барут, но не мога да си спомня къде.

Първи гост. Защо ли няма нито етикет, нито надпис?

Скаридов (поверително). Сигурно го пазят още в тайна, докато започне масовото производство. Тогава ще му сложат етикет и ще пуснат рекламата.

Пети гост (разглежда праха). Много бързо сте унищожили тоя витамин бе, хора! Я вижте, показало се е дъното на кутията.

Скаридов. Да, останал е прах само за няколко кафета. Утре ще пиша на брата да изпрати още две кутии.

Втора гостенка. То малко неудобно е да ви задължавам, но пишете да изпрати и за нас една кутия. Ще си я разделим кооперативно и ще платим там колкото струва.

Скаридов. Защо да е неудобно? Ще му пиша да изпрати три кутии.

Трета гостенка. По-добре нека изпрати четири. Я колко души сме се събрали. Три кутии — за кого по-напред. Тъй поне ще можем и ние да поканим гости и да направим пропаганда на Америка.

Скаридов. Добре, четири кутии ще му пиша да изпрати.

Да оставим сега гостите настрана и да видим какво се случи по-нататък.

След двайсетина дни, когато в никелираната кутия не беше останала нито прашинка и гражданинът Скаридов бе писал вече на брата си да му изпрати още четири такива кутии с витамини, получи се писмо от Торонто. Писмото бе пътувало цели три месеца и пликът му носеше явни следи от безотговорно скитничество по света.

Ето какво пишеше стопанинът на малкото ресторантче в Торонто:

Драги братко,

С настоящето ида да ви известя, че на 6 того 8 часа вечерта нашата мила майка Ангелина почина тук от сърце след кратко боледуване. Горката женица не можа да свикне с тукашния живот и все за родния край мислеше. Ако войната не беше се обявила, тя отдавна щеше да се върне в България. Преди да умре, мама Ангелина помоли да се изпратят тленните й останки в родината и да бъдат погребани там в родната земя. Като изпълняваме нейното последно желание, ние изгорихме тялото й в крематориума и с днешна поща ви изпращам нейния прах в един пакет с консерви. Там има една кутия, лъскава, без етикет, вие лесно ще я познаете. Погрижи се, братко, да изпълните и вие последното желание на майка и да погребете нейните тленни останки в родната земя.

Приеми много поздрави за тебе, Мара и Катеринка и оставам с почитание твой брат Анастас“