Спомен за един от най-добрите български режисьори, сценаристи, актьори и писатели…

„Без жената мъжът е нищо. Мъжът се осъществява чрез жената, не само защото се е родил от нея, а защото се връща при нея, за да продължи рода си. А за да роди жената, все при мъжа се връща.

Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем.

***

В тези двадесетина години се овъртолих в какви ли не болести… все едни такива… /да не казвам какви!/ едни такива заплашителни и латински, но шопските думи на баща ми: Аз съм зле, но питаш ли я болестта какво й е, щом не може да излезе на глава с мене или Ако и сега, сине, не умрем, да знаеш, че никога няма да умрем, ми помогнаха да ги надхитрям, така че със собствена помощ и медицинските пътеки успях донякъде. Щом се появеше нова болест, сядах пред белия лист и тутакси започвах своя предговор за последно. „И сега вече, след като съм безнадеждно болен…“ Тук спирах и белият лист се озъбваше бял чак до следващата болест. Нов лист и отново заканата, че… и все същите думи на новия лист, чак до следващия предговор. Изглежда все пак съм бил уплашен или затъпял, защото силите ми стигаха само за тия няколко думи и заканата, че ще споделя нещо много важно, си оставаше само закана. Захвърлях лист след лист, предговор след предговор, година след година! Ако имах сили и смелост, ако бях почтен към своите закани, досега трябваше да напиша поне двадесет предговора – горе-долу, колкото броя на болестите, които ме посетиха. Сега прелиствам моите ненаписани и недовършени предговори, а те мучат като тримата глупаци! Може би са предчувствали моята последна битка с двадесет и първия предговор. „Бой последен е този!“ – както героично се изфука Интернационалът, а заедно с него и аз! /Макар че се видя докъде го докара прехваления Интернационал/.“

И както казват умните ясновидци: „Давай! Давай, приятелю! До петък има още толкова безкрайно дълго време, до самия край! Давай, докъдето може, а по-натам то само ще си покаже“. Може би! Ако повярваме на неговите сигнали, ще узнаем, че истинският роман е от безкрайни бели и ненаписани страници! Истината е, че ние се заканваме цял живот и отлагаме истинското, голямото и грижливо подготвяме празните си страници! Тогава?

 Тогава – Не скуби тревата, за да узнаеш как расте! Това не е наша работа! Нашата работа е да се учудваме и да отглеждаме земния си ПРЕГОВОР. Краткия!“


* Откъс от „Всички ще умрем, а сега наздраве!“


Източник: webstage.bg

Коментирай

Коментара